Да изгубиш безценното..

- Вайълет, моля те отвори вратата..Дъще, моля те..
Отново удряха по врата ми. Сигурно сигурно щеше да рухне от постоянните удари. Не ми пукаше за нея. Всъщност за нищо не ми пукаше..или никого..Отново затворена в стаята си и разтревожила родителите си. Защо отново го правех?? Защо бях такава егоистка?? Защо и другите трябваше да наранявам?? Аз самата се чуствах като намушкана със стотина ножа. Изпитвах постоянна болка от липсата му..Бях празна..нямах сърце и душа, защото той ги взе със себе си..
Боли ме само като си мисля за него, за допира на устните му..кожата му..кадифеният му глас..изпепеляващитете му очи..
НЕ!! Не мога повече!! Исках да умра и да прекъсна мъките си, но знаех че не можех..Просто не можех. Родителите ми щяха да са съсипани..Ами приятелите ми?? Щях да им нанеса огромна болка може би и каквато изпитвах аз сега..
Чух някой до врата ми да говори. О, не майка ми отново плачаше..Сълзите й не стихваха. В началото аз самата плачех и тревожех всички, но после стана по-страшно. Просто се взирах в една точка и отговарях машинално. Бях като робот.
- Хайде, мила..Остави я! Все някого ще излезе..И мен ме боли, но незнам какво да правя!! - каза баща ми.
- Но Дейвид..тя.. - Ридания задавиха майка ми и не успя да продължи.
- Ела..
Това беше последната дума от тях, слизащи долу.
Знаех, че могат да преспокойно да разбият врата, но не искаха. Знаеха, че трябва да съм сама..Да се справя с болката.. Да остана с единственото нещо, което ми остана от него..Спомените..

Беше тъмно. Денят си отиваше, а нощта се спускаше незабелязано над града. Наближаваше осем без пет. Мразех да се прибирам толкова късно, но по някаква глупава причина точно днес реших да се прибирам пеша. Имах нужда от въздух и тишита. Но в момента беше точно обратното. Тишината ме изнервяше. Връщах се от училище след 7 час. Вървях по обичайния път. Улицата беше леко осветена от уличните лампи. Почти всичко се виждаше, но на места където дърветата и короните им бяха по-големи , бе пълен мрак..Създаваше се чувство за студ и самотност в тези редки тъмни пътеки. Още повече се стрястках от от това, че не виждах жив човек. Всичко бе потънало вдън земя. Само на няколко пъти се мяркаха коли. Мхмм..споменах ли, че малко ме е страх от тъмното?!! Добре де..Много!! Все си създавах илюзии за чудовища. Всичко бе резултат от това че преди 5-6 години /може и повече/ с братовчедките ми гледахме "Сомнамбули" на Стивън Кинг. Аха, точно този Кинг! Не исках да припарвам до стаята докато трае филма, но незнайно как момичетата ме придумаха да се присъединя към тях. Оттогава имах ужасни кошмари намаляващи с порастването ми. И сега вървейки сама в тъмното аз си припомнях сцени от филма. Само като си помислех за съществата потрепвах. Но трябваше да прогоня тези мисли иначе нямаше скоро да се прибера вкъщи. Още малко и щях да се обадя на тати, плачеща по телефона да ме вземе. Но имаше едно съвсем нормално човешко чувство, наречено гордост. Заради нея често допусках грешки. Затова сега си казах да се стегна. Гордостта замъгляваше съзнанието ми, докато разумът ми се опитваше да ми внуши, че е по-добре да преглътна гордостта си и по-скоро да съм в безопасност. И сега ако се провалях баща ми щеше да ме базика при всеки удобен случай за тази страхлива случка. Все още с бушуващия спор вътре в мен аз вървях с неуверена стъпка. Опитвах се да не мисля за опасностите, които могат да ме сполетят. И тогава ги чух. Бяха леки, но отчетливи стъпки. Стреснах се. Хвърлих поглед през рамо. Само пустата улица и тъмните храсти, които я обграждаха. Огледах се и пак нищо. Това започваше да ме притеснява. Стомахът ми се сви на на топка, защото знаех какво следва или може би този път щеше да е различно..Всъщност това не ми се случваше за първи път. Чувах стъпки и след това..онова ледено дишаше във врата ми сякаш някой беше точно зад мен. Всичко вече се повтаряше почти седмица. В този момент леденият дъх погали врата ми. Цялата настръхнах. Не смеех да се обърна и ускорих крачка. Сърцето ми щеше да изкочи, така се бях паникьосала. Поемах си дълбоко въздух, за да се успокоя. Трябваше да мисля разумно, но не можех. Защо по дяволите това дълбоко дишане винаги не помагаше? Глупостите на лекарите, че те успокоява в кризисни ситуации. Забързах и скоро видях, че се намирах близо до един от познатите ми супермаркети. Леко се поуспокоих, че поне тази вечер ще се прибера жива и здрава. И никога повече нямаше да правя подобна глупова постъпка. Не бях казала на родителите си за това или по-точно на никого не бях! Само като се замислих това ми се струваше странно..
По принцип бих казала поне на приятелите си. Знаех, че майка ми ще се побърка като чуе, че някой ме преследва. И точно за това се отказах. А може би всичко бе илюзия на въображението ми?? С всички тези филми нямаше как да съм стъпила спокойно на земята. Бях мазохистка, защото все се натъквах на страшни филми. И не стигаше, че ме беше страх от тъмното, а и плюс това гледах как обезглавяваха някой невинен човек. Много позитивно за една тийнеджърка. Няма що..Запътих се към дома си, но нечии ръце се появиха от нищото и ме сграбчиха. Понечих да изкрещя, но гърлото ми бе пресъхнало. Това не ми помагаше много. Кръвта ми закипя и търсех начин да се спася. Опитвах се да се спомня някоя схватка, но в момента мозъкът ми отказваше да се подчини. Чувствах се като кукла на конци. Онзи ме обърна към себе си и чух познат глас..
- Хей, Вайълет, успокой се! Аз съм баща ти! - и погледнах лицето на човека срещу мен и в тъмнината познах веселото лице на баща си. Дейвид Джоунс бе добър човек, висок и с нормално телосложение. Вдъхваше респект и разбирах защо всички в работата му го уважаваха и се страхуваха от него. Има къса кестенява коса, светлокестеняви топли очи, прав нос /ето откъде имах такова хубаво носле /. Устните му се разтегнаха в усмивка и веднага разбрах, че се е пошегувал с мен. А споменах ли, че е голям шегаджия?!..Имах чувството, че в тялото му живее 10 годишно дете. Или както майка казваше, че тати има неизживяно детство. Бе й трудно да се справи сама с една тийнеджърка на 16 и непорасналия й баща на 40 да се държат като децата от детстката градина. Понякога се съюзявахме..Винаги беше весело с тати. Но нека се върнем на момента. Баща ми отпусна хватката на ръцете си и попита:
- Най-накрай се прибра! Пеша ли си дойде?
Прехапах устни, кимайки с му положително с глава. Пак щеше да има конско..Тати бе вдигнал вежди. Дам, сигурно ме мислеше за някой луда, дето се изтезава със своите си страхове. Е, той не беше единственият, който си го мислеше..
- А ти защо си навън? Да не сте организирали хайка да ме търсят заради забавянето ми с 5 минути? Нямаше да стане така, ако имах кола! - демонстративно стиснах ръце пред гърди и се нацупих. Не ме интересуваше колата толкова колкото да сменя темата. Знаех, че докато не навърша пълнолетие нямаше да видя таратайката. Това беше закон в тази страна. Тъпооо..Изглежда мисията ми бе изпълнена, защото тати се усмихна и отговори:
- Тъкмо започвахме! И знаеш за колата стига! - засмя се и продължи - Всъщност си купувах цигари.
Този път бе мой ред да се намръщя и вдигнах поглед към лицето на баща ми.
- Нали ги беше отказал?? - затърсих за някаква вина по лицето му, но без резултат. Баща ми просто се засмя.
- Е, трябва да имам една кутия резерва
- Гледай мама да не те хване! - предупредих го. Знаех, че майка ще се усети. Тя беше като доберман..всичко виждаше и чуваше.
- Ако пита нещо, излязъл съм да те посрещна. - смигна ми той.
- Мхмм, трябва ли да се чувствам обидена, че е само привидно чакане? - погледнах го аз.
- Нали сега съм тук. Винаги когато имаш нужда от мен или майка си, ние ще бъдем до теб. - казвайки ми го със сериозен глас баща ми.
Аз само кимнах и продължихме към къщи.
Почуствах се сигурна с баща ми до себе си. Тъмното не изглеждаше толкова страшно. Въпреки всичко чувството за ледения полях не ме напускаше. Огледах се за пореден път, но нямаше никой. Днес се бях прибрала вкъщи невредима. Изпълних се със спокойствие, което не увещаваше да бъде изпълнен следващия ден.
Все още не знаех, че утре щеше да бъде денят който щях да помня завинаги..Проклинайки деня, в който го срещнах, защото той щеше да промени всичко...Завинаги..До края на живота ми..до края на вечността..

..Тъпият будилник звънеше. Трябваше да ставам иначе щях да закъснея. Скочих бързо и се запътих към банята. Погледнах се в огледалото и се уплаших. Косата ми стърчеше наляво и надясно. Приличах на Баба Яга. Очите ми бяха подпухнали и прошарени от тъмни сенки. С една дума приличах на зомби. Реших, че този път май щях да имам малко повече нужда от грим. Така де аз освен спирала и молив нищо друго не слагах, но този път имах спешна нужда от фон дьо тен. Набързо си измих зъбите и лицето и се запътих към гардероба. Реших, че с тази убита физиономия черен панталон, бяла тениска и черно горнище ще ми отиват перфектно. Обляках се и направих така, че лицето ми да изглежда някакси нормално. Взех черната чанта и слязох долу. Нашите вече бяха станали. Татко обилно закусваше, а мама пиеше сутрешното си кафе и слушаше новините. Ароматът на кафе ме омагьоса и без да питам грабнах чашата от ръката на майка. Отпих и веднага почуствах прилив на енергия. Мама ме изгледа и каза:
- И на теб добро утро!
- Извинявай! - погладнах я умолително. - Просто съм много уморена. Кафето ми действа ободряващо.
- Как няма да си такава като стоиш до късно! - погледна ме ядосано с красивите си кафеникави очи.
Мама е е най-красивата жена, която някога бях виждала. С бледа кожа, кестенява коса, простираща се на вълни по гърба й. Не беше много висока и това беше едно от нещата, с които я базикахме с татко постоянно. Винаги ми мърмореше за нещо, но аз си я обичах, защото беше моята майка. Беше ми като приятелка. Споделях всичко с нея, разбираше ме и ми даваше утеха, когато имах нужда.
Целунах я по бузата и я прегърнах. Боже, само да знае колко я обичам! Не показвах много чувствата си. По това приличах много с баща ми. Бяхме отвън - ледени, а отвътре - страстни.
- Това няма да мине! - опитвайки се да скрие усмивката си.
- Щом казваш. - смигнах й.
Тати стана и ни целуна по бузите.
- Днес отново заминавам. Ще се върна след няколко дни. Делото ще се проведе в София.
С мама се спогледахме тъжно. Притиснах се към него и му казах да се връща скоро. Мама също го прегърна и му каза да се пази. Хванах за ръка мама и изпратихме баща ми. Стояхме докато колата не зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Казах на майка, че тръгвам за училище. Пожела ми успех и се запътих към мъчилището ми..
Учех в ПМГ. Гимназията беше на 20 минути от вкъщи. Когато стигнах входа, видях приятелките си да ме чакат.
Ашли и Мелиса спореха разгорещено.
- Как може да се отнасяш така с живо същество! - викаше Аш.
- Ти пък не ми казвай какво да правя! - не й остана длъжна Мел.
- Горкото животинче..как може да го измъчваш! Какво си ти, че да му причиняваш това!
- Ще го взема и не ми пука! - изкрещя й Мелиса.
Ок, нещо не зацепвах. Какви ги говореха, грешка, викаха тия лудите! Ашли Дийн и Мелиса Харди, мойте най-добри приятелки. "Леко" избухливи, забавни и симпатични. Толкова си приличахме, колкото се и различавахме. Мел беше метълка. Аш беше изключителен закрилник на животните, а пък аз..Я, чакай те!! Ооо, верно! Пак спореха за котки. Пак ли трябваше да избягвам фронта днес?
Стигнах до тях и ги поздравих. Те не ми отговориха. Даже не ме забелязаха. Мхмм..ще видят те..
Ръчнах ги в ребрата и те подскочиха. Почнаха ми да ми викат една през друга. Аз само се усмихвах и когато те свършиха с викането /изглежда най - накрая бяха прегракнали/ им казах здрасти.
Хвахнах ги подръка и се запътих ме към стаята. Те мълчаха. Реших, че трябва да разчупя обстановката и се сетих нещо..
- Детство мое, реално и вълшелбно..
Детство мое, така си ми потребно..
Та..Та..Та..Та..
Те ме погледнаха като гръмнати. Аз почнах да смея като луда на израженията им. Те също се присъединиха към мен. Най-накрая свършихме, защото вече твърде много ни боляха коремите.
- Е, как сте?
- Добре! - отговориха в един глас. И пак се захилихме.
- Добре, тогава няма да коментираме случилото се.
- Съгласна! - каза Мел.
- Мхмм.. - кимна Ашли.
- Добре, хайде тогава трябва да караме Информатика. - и трите запъшкахме, защото щяхме да прекараме цял час в слушане на монотонния глас на учителя..
Аха, какъв "интересен" живот..


Казвам се Вайълет Джоунс. Ето кратката ми лична история. Почти на 17 години съм и в момента живея в България. Нашите решиха внезапно преди 6 години, че имат нужда то промяна. Родена съм във Вашингтон, САЩ. Бързо се справих с езика, защото намерих и други хора като мен. Ашли Дийн е родена във Варна, България. Баща й е англичанин, а майка й - българка. Мелиса Харди е дошла с родителите си на екскурзия и никога повече не се върнали в Бостън.
Живеенето тук ми харесваше. Само дето някои учители са супер бавни.. На външен вид не съм някоя красивица. С бледа кожа , тъмно кестенява коса, почти черна и очи с цвят на натурален шоколад. Бях общителна донякъде, затова се имах само с някои. Понякога се държах високомерно. Бях "леко" избухлива и много емоционална. Бях и непохватна не само в движенията си, но и в начина си на общуване. Също съм и страшно срамежлива. Човек на двете крайности. Спокойна, че даже небето да пада, аз пак щях да стоя. И същевременно нетърпелива за всичко ставащо около мен. Обичах компанията, с която се движех. Беше винаги весело и забавно.

Sprechen sie Deutsche?? - Това ми се въртеше в глава от цял час! Голяма тъпотия с този Немски. И тези определителни членове!! Толкова се бях замислила как да унищожа Германия, че не видях случилото се. Върнах се към реалността от упоритото шушукане в стаята. Погледнах към обекта на говорене и дъхът ми секна. Видях ангел. Не, спокойно не съм умряла. Но всъщност може и да съм. Никога през живота си не бях виждала такова прелестно момче. С вдигната нагоре бронзова коса, зашеметяващи златисти очи и бяла кожа. С изключително прави черти. Моделите не представляваха нищо пред него. Истински красавец. Сега забелязах, че говори с госпожата . Тя му се усмихваше любезно и тогава той също се усмихна. Това беше най-красивата усмивка, която някога бях виждала. В този момент госпожата се обърна към класа. Беше се изчервила. На бас, че сигурно щеше да получи инфаркт. Погледна ме и каза:
- Вайълет, моля излез. Г-н Кълън иска да говори с теб.
Погледнах втрещена госпожата. Погледнах и него. Той се усмихна и бях готова да се закълна, че сърцето ми пропусна един удар. Станах от мястото си като хипнотизирана. Усещах завистливите погледи на съучениците ми . Ако с поглед можеше да се убива, то до сега да съм умряла..
Излязахме от стаята и го погледнах с очакване. Какво имаше да ми казва това непознато момче.
- Здравей, Вайълет! - каза с кадифения си глас.
- Здравей..
- Кълън. Едуард Кълън.
- Та защо искаш да говориш с мен? - гледах го в очите. Не можех да отместя поглед от тях. Сякаш ме бяха омагьосали.
- Познавам родителите ти и ми заръчаха да заминем веднага.
Гледах го като побъркана и не можех да повярвам на ушите си..

Ето я новата глава..
Благодарности на моята редакторка Тони..


Гледах Едуард невярващо и не можех да реагирам. Това трябваше да е номер. Но хич не ми беше смешно. И за миг изненада ми се превърна в гняв. Някой щеше да си плати..
- Хей, виж какво не знам за каква ме имаш, но НЕ СЪМ ГЛУПАВА!!! Как бих могла да се вържа на номера, че познаваш мойте родителите и те са ти казали заедно да заминем?!!! - викнах му ядосано. Идеше ми да го удуша..
Едуард ме изгледа странно и понечи да каже нещо, но аз просто му обърнах гръб и влязох в стаята. Седнах си на чина. Огледах се и сега забелязах, че всички ме зяпаха. Изглежда бях влязла с гръм и трясък. Надявах се да не бяха чули разговара ми с оня идиот..
Взирах се 10 мин в една точна и се опитвах да се успокоя. Но шумът от отварянето на вратата ме разконцентрира. И от влезлия в стаята, се вцепених. Не очаквах да се появи отново тук, въпреки че тайничко се надявах да го видя отново..Погледнах го, а Едуард само се усмихна с дяволита усмивка. Потреперах..май не ме очакваше нищо приятно. Зад нещо се появи и замесник-директора. Повика гостожата и тримата заговориха за нещо. След малко свършиха и госпожата се обърна към класа и каза:
- Моля, ученици, приветствайте новия си съученик Едуард Кълън.
Не не не !!! Хвърлих му гневен поглед и реших да използвам нова тактика - ще го игнорирам. Но за мой не голям късмет госпожата го сложи да седне до мен, защото при мен беше единственото свободно място. Нямаше да се предам, бях голям инат и дори и да стои до мен няма да го погледна изобщо. Отдалечих си стола колкото повече мога от него. Но днес май не ми беше ден , защото той каза на госпожата, че няма ученик. Тя му каза да гледа от моя. И сега исках не исках трябваше да бъда близо до него..Опасно близо..Усещах сладкия му дъх и се чувствах толкова замаяна. Тръснах глава, за да се отърва от тези си мисли..А Едуард само се наведе още по-близо до мен и прошепна до ухото ми:
- Няма да се отървеш толкова бързо от мен.. - и се засмя тихо.
Ядосах се и го ритнах. Но, не направи никаква реакция. Вместо той да охне, аз го направих. Щях да си счупя крака от едно ритване. Още повече се ядосах и се заслушах в урока доколкото можех. Но мисълта, че той е толкова близо до мен, тялото му на сантиметри от моето..и ми беше изключително трудно да не го погледна, за разлика от него. През целия час не откъсна очи от мен и се чувствах изключително неудобно. Когато най-накрай звънеца удари побързах да стана от мястото си, но неочаквано някой обви ръце около кръста ми. Обърнах се готова да зашлевя натрапника. Но се изненадах от човека. Преди да кажа нещо, той сложи пръст на устните ми. Ооо, бяха толкова ледени, но и толкова нежни. Съжалих когато ги махна. Дръпна ме по встрани от другите и се наведе към мен.
- Моля те, Вай, послушай ме! Твърде опасно е да останеш тук. Даже и сега си в опасност. Кажи ми как де те убедя да тръгнем? - каза ми го със сериозен тон Едуард.
Бях готова да му кажа "Да" завинаги само отново да е до мен.. Моля!! Какви ги говоря!! Той наистина ме побъркаше.
- Ами..нашите нищо не са ми казвали. - погледнах го предизвикателно.
Едуард не ми отговори, а само бръкна в джоба на якето си. Извади един тънък сив телефон. Набра толкова бързо някакъв номер, че въобще не можах да видя цифрите. Още при първото позвъняване му вдигнаха.
- Да, Алис..Не, не сега. Да, дай го. - погледна ме и ми подаде телефона.
Изгледах го подозрително. Какво имаше сега?!
- Вайълет, веднага тръгвай с Едуард. Чу ли?? Без възражения.
- Ало..татко?? Но.. - очите ми се разшириха от почуда. Наистина беше гласа на баща ми. И беше сериозен.
Баща ми въздъхна и каза:
- Моля те, мила, довери му се. Като дойдеш ще ти обясня.
- Добре..Поздрави мама..
- Разбира се. Всички те чакаме, мила.
Затворих телефона и го върнах на Едуард. Погледна ме очакващ отговора ми. Вече бях сигурна в решението си.
- Кога тръгваме?
- Още сега. - каза Едуард.
- Сега? Но не може ли да се сбогувам с приятели си и тогава? Само да изкарам часовете днес и тръгваме. Моля те..
Той се усмихна и кимна. Толкова се зарадвах от отговора му, че го прегърнах. Когато се осъзнах го пуснах и сконфузено го погледнах. Сигурна бях, че съм се изчервила. Едуард само се засмя и се приближа до мен.
- Изглежда си много известна..
Огледах се, объркана от думите му. Едва не паднах от изненада. Всички се бяха вперели в нас. Ядосах се и викнах:
- Нямате ли си работа?!
Някои се обърнаха притеснено, други ни гледаха все така гадно. Върнахме се в стаята. Трябваше ли да тръгна с него? Нима този ангел да ме бе излъгал? Трябваше да се му се доверя така каза баща ми. Но все пак реших да го разпитам малко.
- Защо точно теб изпрати баща ми? Предполагам, че си на 17 или 18..Как можеш да ни пазиш тогава?
Едуард се замисли. Изглежда се чудеше дали да ми каже нещо.
- Хайде да говорим след като свършат часовете. Тук е прекалено населено.
Беше прав. Но така изгарях от любопитство. Какъв беше Едуард? Защо баща ми го беше избрал? Какво ставаше? Дали баща ми беше се замесил в нещо? Той каза , че всички ни чакат. Кои всички? Дано скоро получех отговор на въпросите си, защото те със всяка минута се умножаваха.
На излизане от стаята Едуард отново обви ръце около кръста ми. Не можех да отрека, че не ми беше приятно. Но си беше наистина неловко. До ъгъла както винаги ме чакаха Ашли и Мелиса. О, не. Ето какво бях забравила. Как щях да има кажа сега? Не исках да ги замесвам, в нещо което и аз не знае какво е. Като ги знаех колко са любопитни. А сега като ме видеха с Едуард? Дръпнах го бързо за ръкава и му кимнах в тяхна посока.
- Какво ще им кажем? - изсъсках му.
Той само се усмихна дяволито и продължихме към тях. О, Боже..
Те както обикновено ми се усмихнаха. И тогава забелязаха Едуард и ръцете му около мен. Бяха изненадани само леко погледнаха ръцете му около кръста ми. Като видях физиономиите им, ме напуши смях.
- Хей! Как сте? - казах им аз
- Здрастии! - и двете в един глас. Бяха като замаяни от гледката.
- Здрвейте, аз съм Едуард Кълън. Гаджето на Вай..
Аха..Моля!! Какво каза току-що той? Оо не, сега щях да съм на кръстосан разпит. Опитах се прикрия почудата си и за щастие те не забелязаха.
Двете само ни погледнаха и подозрително ме изгледаха.
- Така ли? - каза Мел, тупайки ме по ръката.
С това знаех, че нямаше да се измъкна от тази ситуация без въпроси. Така свърши разговорът ни. Стигнахме Химията и седнахме по номера. Седнах на чина с Аш и тя започна да ме разпитва. Измислих набързо история, че сме срещнали наскоро и просто ме е омагьосал. Не че не беше трудно за вярване. Дори че го познавах от няколко часа сега далеч от него се чувствах странно и неприятно..Исках отново нежните му ръце на кръста ми, сладкият му дъх около себе си и смеха му. Нима можеше да съществува такова съвършено момче?! Имах чувство, че сънувах. Въздъхнах и чух тихия му смях. Погледнах го и проследих погледа му до Аш, която се бе подпряла на ръцете си лицето си и гледаше нещо в пространството замечтано. Хахх, кой знае какво си мислеше..
Набързо минаха и останалите часове. Опитвах се прекарвам колкото мога повече време с приятелките ми. Когато си тръгвах си казахме чао както винаги, но знаех че никога няма да е същото. Запътих се към спирката, но едни познати ръце ме задърпаха в друга посока.
- Къде тръгна? - погледна ме сърдито Едуард
- Как къде? Към спирката да хвана автобуса. - отговорих му ядосано
Той само поклати глава и ми посочи нещо напред. Пред нас седеше сребриста кола или по-точно Волво. Бях възхитена. Отвори ми врата като истински кавалер и седнах на меката седалка. Едуард бързо влезе и потеглихме. Отново всички ни гледаха както в коридорите. Чувствах се като атракция. Казах на Едуард, че преди да тръгнем искам до отидем до вкъщи да си взема някои неща. Изпразних черната чанта и си взех само нужните неща и една тетрадка. Обичах да си пиша разни неща. Едуард ми каза да не си взимам дрехи, защото сестра му щяла да имала грижата. Горях от нетърпение да говорим, но разбрах, че едва като се качим на самолета ще успея да го изнудя за някой неща, които криеха от мен..

Надявам се да Ви е харесало..и ако може сега драснете едно коментарче Тук..