Конкурсче

Заглавие: Конкурсче Съб Юли 04, 2009 2:16 pm

Хей, хора! Ако има желаещи за един малък фик конкурс, да пише тук! Темата е :
Един ден от живота на Едуард/Алис/Джаспър/Емет/Розали/Карлайл/Есме преди да се превърнат във вампири.Как си представяте живота в началото миналия век? Опишете един ден от живота им преди да се променят и да станат вечни...

Изисквания:
Между 1 и 5 страници на Уърд, поствате ги тук, не на нови теми.
Крайния срок е 12 юли.
Който има желание, да пише.

Заглавие: Re: Конкурсче Съб Юли 04, 2009 8:24 pm

Предполагам че аз ще съм първата... Добре, избрах си Алис. Написах кратко разказче за последния ден от живото й. Надявам се да се е получило правдоподобно...

My Last Day

Alice’s POV

Лежах по гръб в същата тъмна килия, в която ме държаха откакто се помня. Защо просто не ме оставеха? Защо ми причиняваха това? Аз какво им бях направила?
Имаше малко прозорче най-отгоре, от което се прокрадваха първите лъчи на слънцето, което изгряваше. Беше 5 часа сутринта. Не ми трябваше часовник, за да разбера. Знаех защото всеки проклет ден виждах тези лъчи, тези лъчи да се прокрадват по тъмната каменна стена към мен, но така и не достигаха. Чисто теоретично – защото прозореца беше прекалено малък, но аз имах собствено мнение. Просто защото слънцето не ме искаше... След като то не ме искаше, тогава... никой друг няма да ме иска. Беше толкова просто. Точно затова родителите ми ме захвърлиха тук – защото не ме искаха. Никой не ме искаше... Това беше всичко...
Чу се почукване на вратата. Голямата черна метална врата проскърца, когато се отвори. Чудя се защо ли си правят труда, за почукват по вратата. Те знаят, че аз ще съм тук, затворена... в затвор...
- Мери? – попита една жена, която беше влязла заедно с няколко служителя в бели престилки.
Аз не се обърнах. Все още наблюдавах прокрадващите се лъчи, които вече бяха най-долу, където почти можех да ги докосна.
- Мери Брандън? – попита тя отново. Пак не се обърнах, лъчите скоро щяха да изчезнат, не исках да изпусна всяка секунда от която са тук. Жената се поколеба за момент след което изрече другото ми име. – Алис? – попита тя. Това име винаги ми е харесвало повече. Главата ми се обърна леко в нейна посока.
- Да? – попитах все още гледайки слънчевите лъчи.
- Алис, може ли да се обърнеш към мен? – попита тя и се опита да ме бутне към нея. Отдръпнах се рязко. Няма да ме докосва! Последния път когато лекар от тази болница ме докосна имах синини по целите ръце... – Алис трябва да поговорим с теб.
Какво иска да говори с мен? Защо ме удариха? Защо ме удари и втори път ли? Предполагам защото така си искали „да ми помогнат” с един „разговор”.
Все още гледах лъчите които започнаха да изчезват и черните решетки вече можеха да се видят отразени в синьото небе.
- Алис, искам да поговорим за нещата, които виждаш. – каза тя спокойно, но служителите все още бяха там.
- Какво за тях? – попитах и се изправих в седнало положение на твърдата земя, върху която лежах ден и нощ.
- Те не са истински. – каза тя.
- Да, истински са. – казах толкова спокойно, колкото и тя говореше.
- Това са просто илюзии, на въображението ти…
- Не, не са! – казах аз и се изправих на босите си крака. – Мога да виждам бъдещето!
Докторката отстъпи назад, сякаш да се предпази от мен. Сякаш щях да я нападна... Тогава двамата мъже се намесиха. Единия ме удари по лицето, а другия ме държеше да не мърдам.
- Виждам че няма да се оправим с добро, г-це Брандън. – каза тя. – Пуснете я. Утре отново, но този път няма да сме толкова добри. – добави жената и излезе заедно с мъжете блъскайки вратата силно.
Аз паднах на земята. По устните ми имаше кръв, която се стичаше надолу. Вдигнах ръката си и я избърсах. Всеки път правеха това без причина. Всеки път...
Седнах и се облегнах в студената черна стена. Студ, и тъмнина... мисля че това беше всичко което някога съм имала.
Стоях така няколко часа, докато не видях слънцето да се скрива и килията ми да става тъмна, още по-тъмна и мрачна от преди. Вече нямаше светлина, нямаше нищо... Усетих лек полъх, който ме накара да потръпна и да обвия ръцете си около себе си. Огледах се любопитно. Отдавна не съм чувствала вятър по кожата си. И тогава видях – вратата беше отворена. Не се беше затворила, когато бяха излезли. А нямаше нищо на света, което да искам повече от това да се измъкна от тук...
Изправих се и бутнах леко вратата и тя се отвори широко разкривайки тъмния коридор по-който обикновено се разхождаха служителите. Но сега той беше празен. Това беше шанса ми се избягам от тук, да съм свободна и да не ме бият повече...
Оправих бялата блуза в която бях облечена и се вмъкнах в коридора. Босите ми крака стъпваха по студения каменен под. Можех да усетя всичко, всяка прашинка и камъче... и им се радвах толкова много, защото те бяха нещо различно. Нещо различно от това през което минавах всеки ден.
Така се радвах че най-накрая ще мога да избягам, че дори не се замислих накъде да тръгна. Спрях се пред стълбището, което водеше надолу и се огледах. Беше наистина много тихо...
Започнах да слизам по стълбите и когато стигнах до края им се озовах в още един коридор, но в края на този имаше ярка светлина.
Това може да е изхода. Помислих си аз и тръгнах натам. Но се спрях когато там се появи един мъжки черен силует. О, не! Видяха ме...
Той започна да се приближава към мен и аз започнах да пристъпвам назад. Успях да усетя една врата с пръстите си, което ме насочваха докато вървях назад. Беше врата на празна килия. Ако вляза вътре, той може просто да ме подмине.
Отворих вратата и влязох вътре, притваряйки я, за да мога да избягам по-късно.
Фигурата се появи на прага, аз се свих в най-крайния ъгъл. Той се приближи. Не можех да чуя стъпките му, но можех д го видя.
- Алис. – чух един копринен ангелски глас. – Толкова красива... – прошепна той и се наведе над мен. – Не се страхувай. – бяха последните думи които чух преди да усетя ужасна болка в шията си. След това горях. Можех да усетя огън. Огън, който гореше отвътре и ме изгаряше жива. Беше Ада...

Заглавие: Re: Конкурсче Нед Юли 05, 2009 12:21 am

Е явно аз ще съм втора.Избрах си Розали.

Последен спомен

Сутрините лъчи погалиха лицето ми.Усещането бе приятно.Станах бодра и взех студен душ.Пеейки се отправих към стаята си.Седнах и сресах косата си.Момичето в огледалото бе ослепително.Малки вадички се стичаха по бледата й кожа.Златната й коса падаше свободна по гърбът й.Бе великолепна.
След закуска излязох по магазините.Сватбата бе скоро,а аз вече нямах търпение.Отидох на проба за роклята,а след това при баща ми на работа.Ройс го нямаше.Бе извън града,но вечерта щяхме да се видим.Щастието ми бе пълно и не знаех дали го заслужавам.Мъжете по улиците се обръщаха след мен с възхищение,а злобите погледи на съпругите им ме караха да се смея.След дългият и уморителен ден се прибирах в къщи.Вечерта настъпи много бързо.Мислех за предстоящата сватба.Вълнението в мен замъгляваше всички други чувства.
Вървях по тъмната улица,а домът ми бе на няколко пресечки.Татко ми предложи да ме закара,но аз реших да повървя пеша.Вечерта беше студена,много студена за краят на април.
Уличните лампи осветяваха леко тъмните улици.На няколко метра от мен,стояха група мъже.Не ги разпознах от начало докато не чух гласът му.
-Роуз-силният му глас накара стомахът ми да се свие-ТолКова е студено,а ти ни караш да те чакаме.
Нас?Вървях към тях,когато разпознах приятелите му.Привидно бе че са пили.Ройс не пиеше,твърдеше че мрази шампанско,но явно обичаше твърдият алкохол.Приближих се до тях,а той ме придърпа към себе си.
-Ето я моята Рози-смееше се тъпо.Не ми харесваше начинът по който се държеше.
Приятелите му ме гледаха с алчни очи.При други обстоятелства самочувствието ми щеше да замърка,но сега се уплаших.
Хвалеше се пред приятелят си Джон,а той ме гледаше всякаш ще ме купува.Смръщия се на алчното му изражение.
-Не мога да преценя,тя е облечена-отговори му Джон,а другите започнаха да се смеят.
Ройс ме задърпа.Дъпрайки дрехите ми,скъса якоте което ми бе подарил.Опитваше се да махне шапката ми,а фибите запортестираха и задърпаха косата ми.Заплаках от болка.
Опитвах се да се отскубна от него,а това не му хареса.Зашлеви ме,а от устата ми потече кърв..
-Ммм..Обичам агресивни жени-изкоментира мъж с дълго черно палто и прошарена коса.
Последваха още удари.Паднах на земята,а Ройс клекна до мен.Хвана лицето ми с премръзнали ръце и впи устни в мойте.Беше грубо и болезнено.Започнах да го блъскам,когато последва още един удар.
Ченето ми изхрущя,а болката бе ужасяваща.
Начина по който се отнесоха с мен беше унизителен.Докосваха ме и ускверняваха тялото ми.Крящях,но нямаше кой да ме чуе.
Виждах лицата им.Ехидните им усмивки породиха в мен омраза и ненавист.Не можех да се спася.
Не след дълго те си тръгнаха.Оставиха ме да лежа на улицата,с ракъсани дрехи,окървавена и унизена.
Болката ме погубваше.Всяка една част от тялото ми пулсираше,а аз не можех да мръдна.
Заваля сняг.Студът се присламчваше в кожата ми и достигаше костите.Треперейки очаквах смъртта.Молех се да дойде,защото след тази нощ бъдещето ми се обезсмисляше.
Не знам колко време мина,може би часове.
Не разбрах,че има някой до мен докато не ме взе в ръцете си.Мразех го,защо просто не ме оставеше да умра.Аз не исках да живея.Болката бе ужасна и нямаше да издъжра.Усетих вятъра срещу кожата си,но не ми стана приятно.
Не знам кой беше спасителят ми и защо го правеше.Знаех само,че за мен вече нямаше смисъл.Загубих съзнание.
Светлината изгаряше клепките ми.Бе силна и ослепителна-може би това бе Раят ?
Но тогава усъзнах,че греша.Всичко в мен гореше.Гърлото ми,китките...Продължаваше да ме боли,но тази болка бе нетърпима.Крещях,но нямаше кой да ме чуе..Какво ставаше?Нима не страдах достатъчно??!Нямаше ли край?
Огънят в мен бе единственото нещо за което можех да мисля.Мразях ги-всички!!!Защо ми го причиняваха?

Брой мнения : 36 Join date : 02.07.2009

Много хубава идея! Много ме зарадва, аз обичм да пиша по здадедна задача. И за пръв път реших да вляза в галвата на Едуард.
Ето и моето разказче:

Едуард

Събудих се. Бях жив. Отново. Защо? Имаше ли смисъл- знаех, че умирам. Какво значение имаше днес? Вчера, или май беше онзи ден баща ми умря, милата седмица най-добрия ми приятел. Мама лежеше близо до мен, беше жива. Какво значение имаше? И аз,и тя скоро щяхме да се срещнем с татко. Аз вярвах, че има нещо отвъд, че това не е края, че в този свят има само болка и страдание, но там някъде далеч душата ми щеше да намери покой. Усмихнах се, леко, едва забележимо, в болницата никой не се усмихваше, тук умираха хора, умирахме ние- заразени с опасната болест, но тези, който си отиваха или вече си бяха отишли- те бяха късметлии-вече не ги болеше. И там щеше да ме чака тя. Моят ангел. Затова ли идваше всяка нощ? Да вземе душата ми. Тя-толкова красива, толкова мила….Обичах я.
„Майка му скоро ще умре, не бива да му казвам, но какво да му кажа?”-чудеше се сестрата.
Обърнах поглед. Тази температура ме караше да си въобразявам. Или не. Още преди да заболея, чувах неща, които никой друг не чуваше. Като малък, го казвах на хората и те се стряскаха. Но като бях на 10 запазих всичко за себе си, след като откараха госпожа Колинс в лудница, защото говореше несвързани неща. Толкова се уплаших и мен да ме заведат там, че се скрих и се опитах да не слушам. Сега, когато съзнанието ми бе размито вече нямаше значение, можех спокойно да си слушам
-Добро утро, Едуард!-каза сестрата и се усмихна, а в милите й бяха само „горкото момче, горкото момче”.-То вече е към обяд-хайде да ти помогна да вземем лекарствата.
-Мама…-казах тихо аз.
Тя наведе глава.
-Тя ще се…
-Тя си отива…-казах тихо, -няма нищо, аз ще отида при нея…
Очите й се насълзиха, мислите й бяха тъжни, не исках да слушам, тя нямаше вече сили да се бори с болестта.
-Не съжалявай, Мери, всичко има смисъл!
Тя ме погледа учудено-много ясно, че ще ме гледа така, аз бях прочел милите й и тя го знаеше. Опита се да се усмихне и се отдалечи.
Аз исках да говоря с майка ми, но нямах сили. Тялото ми отказваше да се подчиним затворих очи, после щях да говоря с нея, аз чувах милите й, тя беше тук- все още с мен на Земята.
Отново се озовах на тази прекрасна полянка. Все един и същи сън. Къде ли беше тази полянка В Рая ли бях?
-Не-получих отговор на не зададения си въпрос-тя стоеше до мен гледаше ме и се усмихваше. Странно само, докато сънувах виждах лицето й, после лесно го забравях помнех само косата-нито червена, нито кестенява, а с красив махагонов оттенък и онези вълшебни очи-с цвят на кафе с мляко! Беше със семпла бяла рокля и нищо повече.
-Няма ли и този път да ми кажеш името си.
Тя само поклати глава. Тогава осъзнах нещо. Нейните мисли не можех да чуя! Може би тя нямаше мисли-нали беше част от моето въображение. Или имаше някой недостижим за моят а дарба?
-Не можеш! Много е трудно да ти покажа мислите си-въздъхна тя.
Аз я погледнах учудено
-Не, аз не мога да ти прочета милите. Виждам въпросите в очите ти. Тези прекрасни зелени очи…аз няма повече да мога да ги видя…
-Защо? Ще ме оставиш ли? Няма ли ти да ме отведеш отвъд.
-О, не-въздъхна тя-мен трябва да срещнеш тук, на този свят! Искаш ли да ме срещнеш?-тя се вгледа в лицето ми, разтревожено.
Как нямаше да я искам, исках повече от всичко на света.
-Искам те! Искам да те срещна.
-Искаш ли ме повече от смъртта?-настояваше тя.
-Какви ги говориш! Искам теб. Но аз…аз няма да живея дълго…
-Всичко е възможно! Само ако…ако…
-Ако какво?-не се сдържах аз, исках да ми каже, тя мълчеше, умът и също.
-Ако ме обичаш! Пред истинската любов няма прегради.
-Нима ме обичаш?-възкликнах аз.
-Ужасно много!-призна тя и ме прегърна, допря устни до ухото ми-А ти обичаш ли ме?
-Как може да се съмняваш!-разбира се, че я обичах, и друга нямаше да обичам. Аз бях се влюбил в своето привидение, една безсмислена и загубена любов, но все пак любов!
-Остани, заради мен на Земята! Търси ме! Аз ще бъда тук.
-Нима това е на Земята?-огледах се аз.
-Да, много близко! Ти трябва да останеш и да ме намериш. Може да мине век, но моля те обещай ми, че няма да спреш да ме обичаш!
Аз се огледах, погледнах на горе-слънцето галеше кожата ми, очите ми се заслепиха за миг и после я погледнаха. В погледа й имаше разочарование, аз погледнах ръцете си-цялата ми кожа блестеше, но тя беше прекалено бяла и прекалено студена, а очите ми горяха.
-Твоите очи са толкова хубави!-каза отново тя и след миг отново си бях аз самия.
-Те няма да се променят.
-О, те ще се променят-тя погали лицето ми-но тук-ръката й падна към сърцето ми-това няма да се промени-затова те обичам, толкова, Едуард Кълън!
Кълън? Защо пък Кълън?
-Не се казвам така-поправих я.
Тя се усмихна-сякаш знаеше нещо. Естествено, че знаеше, но аз не можех да го прочета. После каза:
-Аз много добре знам фамилията на съпруга си-намръщи носле-толкова сладка гримаса.
Обърна се-бялата и рокля се развя:
-Ще ме намериш, Едуард, ще ме намериш! Макар и след 100 години…-гласът й се превърна в шепот. Тя изчезна в мъглата, Не бях забелязал, че има мъгла, огледах се около себе си, полянката я нямаше, отворих очи.
Отново бях сънувал. Вече беше следобед или може би привечер. Обърнах се към леглото на майка ми, тя спеше.. Чух гласа или по-скоро мислите на другата сестра, която ме накара да хапна нещо, аз бях толкова отмалял, че едва докоснах устните си с лъжицата. Щом сестрата беше друга значи вече беше дошла следващата смяна. Влезе и той-един млад и красив човек. Чудех се как можеше да е доктор. Но престилката говореше за обратното-той видя че съм буден и се приближи, усмихна се, не знам защо ме полазиха тръпки, вгледах се в очите му, те трябваше да бъдат тъмни, но или аз имах по-висока температура, или наистина бяха със златист оттенък. Когато се вгледах в лицето му, кожата му беше толкова бледа, помислих за вече размития в съзнанието ми сън.
-Здравей, аз съм доктор Кълън.
-Кълън?-възкликнах тихо, това име, така ме нарече тя-моята фея от съня.
Той не разбра погледа ми, помисли, че съм изтерзан от болестта, на езика ми беше да го поправя, но после разбрах, че така щеше да го уверя в истината на мислите му и се спрях.
-Спокойно!-каза той-Имай ми доверие, аз ще ти помогна-но милите му казваха друго, „вече нямаше надежда”. Той отиде при майка ми.
Аз се облегнах назад. Погледнах на вън-слънцето залязваше, с него и живота ми, затворих очи, но не знам как надеждата дойде неканена. Не бях я викал, бях я изгонил отдавна от съзнанието си, но тя на пук дойде и ме накара да вярвам в утрешния ден, да съм сигурен, че ще се събудя, да съм сигурен, че ще напусна болничното легло и ще отида да диря дамата от сънищата ми. Ах, колко хубаво ме караше да се чувствам надеждата. Не знаех защо ми го причиняваше, за мен не биваше да има надежда, но тя дойде, тази нощ сънувах пак този сън. Това беше последния сън в човешкия ми живот, но като всички човешки неща той остана замъглен в кътче от съзнанието ми.